Импровизирайте – Препоръка за авторско писане Номер 27
Използвайте езиковите находки на колегите си.
Веднага след вице-президентските дебати 2004 г. прочетох остроумна реплика, която показваше колко са различни по външен вид и стил двамата кандидати.
Авторството се приписва на радиоводещия Don Imus. Той описва разликата между кандидатите като разликата между Dr. Doom (отрицателен персонаж от комикс, носи желязна маска, умен е, търси начини да използва свръхчовешките способности на супергероите за своите зли цели) и момиче от реклама на шампоан Breck (популярни рисувани рекламни плакати на шампоан от 1950г. с изображение на атрактивно русо момиче).
Ясно е, че твърдият и непреклонен Дик Чейни – това е д-р Дуум. А Джон Едуардс, благодарение на великолепната си коса, е миловидното момиче от рекламата на шампоан.
До края на деня много коментатори вече повтаряха тази фраза. В джаза има такъв термин „риф“: форма на импровизация, когато един музикант основава своята импровизация на базата на музикални фрази на друг изпълнител. Оригиналната фраза на Imus се трансформира в „Шрек срещу Брек“, с други думи – човекоядец срещу модел.
След това имах разговор с талантливия колега Scott Libin, който пише за езика на политиката. Ние започнахме да импровизираме на тема популярните различия на двамата политици.
„Към името на Чейни често се добавя думата „чичо“, – каза Скот. Това значи, че „се държи като добър чичо“.
„Но вчера той изглеждаше по-скоро като струшка, а не като чичо“, – отговорих аз, бликайки от възмущение.
Като двама музиканти, Скот и аз започнахме да обменяме варианти на тема импровизации. Съвсем скоро Чейни срещу Едуардс стана:
Doc No срещу Mister Glow.
Хладен поглед срещу Красива коса.
Замразяващият срещу Фешън-а.
Първо аз предложих „Сериозността срещу Лекомислието“, но Едуардс е по-скоро лаком, отколкото лекомислен, затова го видоизмених на: „Сериозността срещу Зъбните конци“.
Авторите събират успешните фрази и ярките метафори – понякога, за да ги използват в разговора, а понякога, за да ги вплетат в своята проза.
Разбира се, има опасност от обвинения в плагиатство, в отвличане на творческите идеи на други автори. Никой не иска да си спечели славата на Милтън Берл* на литературата, крадейки чужди успешни находки.
* Американски комик от 40-те години, получил прозвището „Крадльото на лоши шеги” за „заимстването” на чужди шеги
Единственият разумен начин – вариациите.
На практика всички изобретения са резултат на асоциативното въображение, способността да вземете това, което вече е известно и творчески да приложите това към нещо ново.
Казват, че Т. Едисън е решил проблема с преноса на електричество, размишлявайки за пренасянето на водата в римските акведукти.
Помислете, колко думи, описващи старите технологии ние използваме, за да назоваваме нови понятия: ние ползваме файлове (папки), браузъри (прелистваме страници), сърфираме в интернет, линкваме (свързваме, съединяваме), скролваме (развиваме свитък) с мишката и други подобни.
Гледната точка на това, че цялото ново знание идва от древната мъдрост, трябва да освободи писателите от страха за нарушаване на авторското право и строгото следване на догмите. Тогава удачната фраза се оказва не изкушението, ябълката от райската градина, а средството, за да се изкачим на следващото ниво на изобретателността.
Един пример от моята практика. Когато дойдох от Ню Йорк в Алабама през 1974 г., ме порази маниера на говорене на местните телевизионни и радиожурналисти: а-ла-среден общоамерикански акцент. Това не е характерно за южняците. В действителност са ги научили да изглаждат местния акцент в полза на разбираемостта. За мен това беше повече от странно. Изглеждаше като предразсъдък пред южняшкия акцент, болест, форма на презрение към собствената реч.
Когато писах есе на тази тема, бях достигнал момент, когато трябваше да дам име на това явление. Спомням си, че седях на метален стол на масата, която направих от дървена врата. Как се нарича? Как се нарича? Това беше почти като заклинание. Въртеше ми се думата „болест“. И си спомних прякора на колега-преподавател. Ние го наричахме „Болест“, защото истинското му име беше Д-р Джургацит. В моя мозък е останала асоциацията: Джургацит-апендицит-бронхит. Едва не паднах от стола: хронхит!
Есето, наречено „Заразен хронхит“, е отпечатано в рубриката „Мнения“ на вестник „The New York Times“. Получих писма от Walter Cronkite, Dan Rather и други видни журналисти-южняци. Интервю ми взе Douglas Kiker за телевизионното шоу „The Today Show“. Две години по-късно срещнах редактора, който взе есето ми за публикуване в английския „The Times“. Той каза, че му е харесало есето, но го е „продало“ думата „хронхит“.
„Каламбур на два езика, най-малко“, – каза той.
„На два езика?“ – попитах.
„Да, думата „кранкхейт“ на немски означава „болест“. В старите водевили комично са наричали докторите „Д-р Кранкхейт“.
Каламбурите с езика ще ви донесат такива плодове, за които не сте и помисляли. Това ми позволява да дам следния съвет:
„Винаги приемайте похвала за доброто, което ви се е случило, макар и случайно, защото по време на кариерата си ще получите много оплювания за лошото, което също ще дойде случайно“.