Заден вход 2
След като съм направила 3 обиколки с бърза крачка на някаква бензиностанция на майната си, в място наречено „Хладилника“, при температура плюс 37 градуса в 3 следобед, намирам пътя към сграда, цялата налепена с указания за споменатия в поканата „Заден вход 2“. Облечена съм официално, с добре изгладена и представителна за тези случаи ризка и панталон, които според напътствията на гурутата в HR-а „имали за цел да внушат на интервюиращия колко си сериозен и прилежен”. Трябвало да си скромен и незабележим, готов да спазваш протокол и заповеди. И така да докажеш колко ти си „техният човек”. Колкото по-безличен и смирен изглеждаш, толкова по-добре – имаш голям шанс да те изберат за „техният човек”. Така съм чела в статиите „Как да си намерим работа”, иначе моята версия е друга, но това е отделна тема. Перфектният служител според учебниците за HR-ки – по-тих от водата и по-нисък от тревата! Стиска зъби и понася всякакви унижения в името на Кариерата. Нищо не иска за себе си, само да служи во веки веков на Господаря! Амин!
Така, няма как да съм се объркала, все пак вече за трети път минавам покрай налепени с тиксо по всевъзможни места листи хартия формат А4. Бяха обърнати хоризонтално за удобство, разписани с нервен ръкописен почерк и изхабен маркер „За интервюто – заден вход 2”(обнадеждаващо, поне „интервю” е написано правилно, ми минава бързо през главата). Все пак аз съм умно момиче и знам, че в Китай щастливите числа са 6 и 8 – още не съм изгубила късмета си, мога да обиколя още няколко пъти без да се обнадеждавам.
Оглеждам се предпазливо – нищо. Явно никой не ми прави скрита камера. Жалко.
Няма жива душа! Нито мъртва. Само маранята ми се хили.
А самочувствието ми започва да изтича с вадичките пот под мишниците. Нищо, аз въпреки това оставам секси и надъхана. Айде, бе, нема ме съборят едни потни мишници, ама ха. Напред и нагоре! Девизът на успешните. Хайл!
Не знам дали Господ е българин, обаче съм забелязала, че винаги има Господ. И Слава Богу! И той ми се явява под формата на мерцедес, в тъй жежък за мен миг, ей така – от нищото. На пръв поглед нищо особено, от онези дето бяха символ на престижа някъде 90-те на XX век – остарели, поочукани, ама здрави и комфортни, добра возия, едни такива баровски. Майко мила – сила и престиж. Веднага тръгнах след мерцедеса. Все пак това беше знак от Господ. Коя съм аз, та да се съпротивлявам?!
С крайчеца на периферното си зрение забелязах, че зад добре измитите прозорци на мерцедеса наднича обръснат мутраген и стояща изправено-изпъчена до него сфинксова руса кукла (знаете, тези тупираните с многото фон дьо тен през деня, бледите издадени напред устни и курвенската вежда – класиката в ледените кралици). Само за кратък миг се издигнах над себе си и се поколебах в собствената си потяща се сексапилност, но продължих уверено. Аз бях машина, женски готин трансформърс, бе. Веднага реших, че чалгарите знаят къде е „заден вход 2“ (тези хора винаги знаят къде са задните входове) и смело закрачих след тях.
Не се излъгах.
Хората се бяха насочили към „моята цел”. Вмъкнах се глупашки ухилена, затичана след русата кукла през „заден вход 2“ точно преди да хлопне автоматично затварящата се врата под носа ми. Ааалелуя! Знаех си! Това е знак. Крачех ведро по стълбите. Влязохме с куклата, поклащаща се сластно на платформите си в некъв цех с огромни маси с платове и почти никакви хора. Царството на модата. Аз продължавах да крепя положителност с двете си висши и мокрите петна под мишниците. Почти успявах, според мен. Все пак, това бе интервю за продавачка в луксозен магазин за дрехи, а не за асистентка на адронен колайдер. Пфффф! Излагах се!
Поканиха ни заедно в приветлив кабинет. Дамата отсреща попита „Заедно ли сте?“. Ухилих се сърдечно, а куклата измърка сфинксово „Не, но…“(поглеждайки ме с цялата погнуса, на която бе способна). Аз я прекъснах още преди да е повърнала камъните Сваровски, с които се хранят всички тези кукли и смънках разбиращо „Няма проблем, аз ще изчакам отвън“.
Русата кукла си тръгна след 15 минути.
Вече не помня лицето й.
Покани ме дамата на средна възраст, леко отвеяна и спокойна. Може би й харесваше, това което правеше. И се започна с … поздравления за:
1. Свежата снимка на автобиографията ми (която търси има-няма пет минути из мейла, „нали не бързате“) – „мммм, на зеленко – много свежо“;
2. Продължихме с „Кое е най-важното нещо в живота ви в момента?“. При което аз сериозно, макар и мислено „Добрият секс във връзката ми”, но гласно с твърд и уверен тон изплющявам: „Да се самоусъвършенствам”(мри конкуренция);
3. Защо не съм сключила брак? – „Еххх, това вашето поколение“, все такива сме били, това брака сме го нямали за нищо.
4. Поглежда в монитора, намествайки очила стил „крисипатрашкова“, „Виждам, че сте писали за …. сайтове. Интересно, винаги съм се чудила как, сядате, пишете, изпращате и те ви го публикуват ли?“ 8). „Горе-долу – да“, отговарях вече развеселена и изобщо незаинтересована как в крайна сметка ще завърши това нещо, наречено „интервю за работа”.
Точно в този момент се забавлявах, опитвайки се да прочета наопаки заглавието на книгата, стояща до дамата. Бях забравила тотално потното си самочувствие, липсата на пари и че съм готин женски трансформърс. Мамка му, Господ се беше вмъкнал и тук!