Стани богат или прекалено ли е свръхбогатството?
Попаднах на тази статия точно, когато бях изгледала „Вълкът от Уолстрийт” (който потресающо не ми хареса, въпреки добрата си идея и игра на Леонардо ди Каприо). Случиха се съспенсите с „изнесените” милиони от КТБ и реших, че неслучайно ми попадат по едно и също време филма и статията. Направих й един превод с адаптация (дано не ме съди строго авторът за някои леки допълнения:)) и… я предоставям и на вас. Буди размисли и страсти. Приятно четене!
***
Както повечето разумни хора аз съм съвършено уверен, че хората, които дават най-доброто от себе си, вършат достойни и благородни неща трябва да бъдат възнаградени по-добре и по-щедро от останалите. Аз не съм ортодоксален комунист, размахващ заплашително юмрук срещу капиталистите от върха на гроба на Карл Маркс, дори само за самата идея „срещу богатството”.
И така.
Може би зададох твърде абсурден въпрос. Може би не съществува такова нещо като твърде богат. Но нека да направим един мисловен експеримент. Представете си, че има човек, който е толкова богат, колкото всички останали взети заедно. Ако имаше такъв човек, той щеше да бъде в състояние да купува всичко, което притежават останалите.
С течение на времето, неговото семейство, наследявайки богатството му, ще се превърне в династия. А сам той би могъл да оказва специално покровителство, да направлява развитието на обществото така, както си пожелае. Въобще, както се казва, такъв човек ще бъде цар. И ничии там права, желания, намерения или цели не биха имали значение. Нито едно общество, имащо такъв член, не може с пълно право да се нарече свободно.
Затова ми се струва, че понятието „прекалено богат“ съществува, поне за тези, които искат да нарекат себе си свободни.
Въпросът е в това – къде е границата?
Кога богатството вече е
свръх,
прекалено,
твърде голямо?
Представете си, че сте толкова богат, че можете да си позволите най-доброто от всичко, което бихте пожелали. Най-доброто образование, най-добрата кола, най-доброто шампанско и така нататък. Това ли е допустимото ниво на богатство, към което човек си струва да се стреми? Вероятно много хора ще кажат – да.
Сега си представете, че сте толкова богат, че не просто можете да си купите възможно най-доброто, но можете да си купите по 10 от това. От всичко. Десетте най-добри къщи. Всякаква храна. Лекари. Слуги. Пълни гардероби. Апартаменти, имения, инвестиционни портфейли. 10-те най-добри яхти. 10 частни самолети.
Ще бъде ли това ниво на богатство вече прекомерно?
В един момент всичката тая „хубавина” започва да изглежда не само неразумно, но и безсмислено. В края на краищата, защо са ти 10 гигантски къщи, яхти или самолети?
Защо някой би искал да бъде толкова богат?
Не просто богат, а свръхбогат?
Защо в много от нас – предимно разумни хора – извиква чувство на отвращение не просто богатството, а свръхбогатството? Защо, когато тази невидима линия се пресече, нашето отношение към богатството се променя от възхищение на отхвърляне?
Хирургът, предприемачът, съседът-банкер – всеки от тях вероятно е много богат. И навярно, както много ще кажат, напълно заслужено. Тяхното богатство може да се разглежда като отражение на техния принос към общото световно благо. Има определени изисквания към тяхната работа, изискващи години на обучение и дисциплина, и на които обществото с право отдава голямо значение.
Но перифразирайки знаменитото изказване на Великия Гетсби: свръхбогатите много се различават от просто богатите. Свръхбогатите „струват“ не милиони, а милиарди. И те не са лекари, не са предприемачи и не са банкери. Те са магнати на хедж- фондове. Барони на преките инвестиции. Лица, които закупуват природните ресурси на цели държави. Топ-мениджъри със златни парашути с размерите на малка планета.
И богатството им е под въпрос не само в морален, но и в икономически план. Какви чак толкова полезни цели имат те чрез спекулациите на стоковите пазари и препродажбата на компании? С какво те са полезни на обществото, за да им се отплаща то толкова щедро?
Богатите, дори и да не посяват семената от просперитета, най-малкото се грижат за издънките си. Свръхбогатите, по всичко е видно, просто обират най-добрите плодове.
Когато обществото позволява на богатите да се превърнат в свръхбогати, то прави редица грешки:
-
Грешката не просто е в това, че класата на свръхбогатите е принципно недемократична, а в това, че те държат „ипотеката” на правителствата.
-
Грешката не просто е в това, че класата на свръхбогатите е принципно нерентабилна, тъй като огромния капитал на свръхбогатите не се инвестира в реалната икономика.
-
Грешката не просто е в това, че класата на свръхбогатите е принципно несправедлива, тъй като практически е невъзможно само един човек да създаде добавена стойност, струваща десетки милиарди.
-
Грешката не просто е в това, че класата на свръхбогатите е напълно неблагоразумна, а защото няма цели, оправдаващи такова екстремно богатство.
-
Грешката не просто е в това, че класата на свръхбогатите е принципно антисоциална, тъй като за нея нямат никакво значение обществените ценности за разлика от просто богатите, за които все още са необходими паркове, метро, пътища и мостове.
Всичко това не са най-големите грешки. Ето я най-голямата.
Когато обществото позволява на богатите да се превърнат в свръхбогати то ограничава възможностите си – възможностите, които може да достигне.
Представете си гъста гора. И така – никой не може да каже точно защо – изведнъж шепа дървета порастват високо. Много по-високо. Те стават толкова високи, силни и разлистени, че не пропускат слънчева светлина до всички останали дървета. Другите дървета започват да слабеят, изсъхват и изчезват. Техните корени изсъхват, и земята се превръща в прах. И в един прекрасен ден, не след дълго, корените на високите дървета не могат да намерят вода, те дори не могат да се задържат за почвата. Те също започват да падат. И скоро, на мястото на гората остава пустиня.
Сухият академичен термин „неравенство на доходите“ в действителност не може да обхване тази картина, не е ли така?
Когато свръхбогатството расте безконтролно, никой не печели в дългосрочен план – даже самите свръхбогати. Възможностите на всеки човек се ограничават, когато съществува невидима линия между богатите и свръхбогатите. И именно поради това нито едно общество не се нуждае от класата на свръхбогатите, тъй като тя ни убеждава, че човешкият потенциал на обществото е нарушен. И именно поради това моралните чувства на повечето разумни хора инстинктивно и естествено се събуждат срещу идеята за свръхбогатството.
Уверен съм, че сега защитниците на свободния пазар ще започнат да се възмущават: „Кой си ти, та да казваш, че човек не бива да бъде свръхбогат?“. Но именно защитниците на свободния пазар трябва най-яростно да се противопоставят на свръхбогатството.
Отправям ви призив: назовете ми живеещ истински пълноценно член на класата на свръхбогатите, който да не е монополист, наследник на гигантско състояние, олигарх … или и трите едновременно.
Възможно ли е богатството да е прекалено?
Ето моят отговор: нито една гора не бива да се превръща в пустиня.