Пишете заключителната част. И точка – Препоръка за писане 30
Всеки автор има право да завърши произведението си по различни начини.
Още от малки ние, читателите, се научаваме, че историята има край, дори и шаблонен.
Принцът и принцесата заживели щастливо до смъртта си.
Каубоят препусна към залеза.
Вещицата умря.
Край.
За журналистите краят е проблем. Старите верни информационни жанрове се противопоставят остро на края. Новинарските материали, написани на принципа на обърнатата пирамида, тръгват от най-важната информация към по-малко значимата. В този случай читателят сам решава къде ще бъде краят на материала, който той е започнал да чете. Заетият редактор може да отреже края без да се опасява, че ще премахне нещо важно.
Много от читателите и авторите предпочитат друга форма на поднасяне на информацията. Вестници и списания изобилстват с колонки, мнения на редакциите, статии на близки всекиму теми, очерци и обзори. Създателите на всичко това имат право на достоен край.
Когато говорим за край, забелязваме ясно разделение. Някои журналисти смятат себе си за репортери, други жадуват да се наричат писатели. Въпреки, че тези определения се отнасят по-скоро към самоидентификацията, отколкото към владеенето на занаята, то концепцията на края често отделя репортера от писателя. Писателят иска да поработи над края. Репортерът иска просто да завърши.
Един от начините да пишете добър край – това е да го прочетете. Малко са литературните произведения, които завършват толкова силно, колкото „Великият Гетсби“:
„И сред невеселите мисли за съдбата на стария непознат свят, аз си помислих за Гетсби, за това с какво възхищение той за първи път е зърнал зелената светлина в края на Дейзиния док. Дълъг път е трябвало да измине до тези кадифени морави и навярно му се е струвало, че щом мечтата му е толкова близо, трябва само да протегне ръка и да я вземе. Той не е знаел, че тя завинаги е останала зад него, някъде далеч, в неясната шир отвъд града, там където 
под нощното небе се разкриват необятните полета на Америка.
Гетсби вярваше в зеленото пламъче, светлините на блаженото бъдещо щастие, което година след година се отлага. Днес то ни се е изплъзнало – не е беда, утре ще побегнем още по-бързо, ще протягаме ръце още по-далеч… И едно прекрасно утро…
И така ние се опитваме да плуваме напред, борейки се с течението, а то все отнася и отнася нашите лодки обратно в миналото.”
Ф. Скот Фицджералд е посял семената на този край предварително, в края на първа глава, когато разказвачът Ник Карауей за първи път вижда Гетсби:
„Реших да му се обадя. Ще кажа, че мис Бейкър бе споменала за него на обяда и това ми послужи като препоръка. Обаче така и не му се обадих, тъй като той внезапно даде да се разбере, че иска да бъде сам — простря ръце към тъмната вода по странен начин и макар да бях далеч от него, можех да се закълна, че той трепереше. Несъзнателно погледнах по посока на погледа му, но не видях нищо: само една-единствена зелена светлинка, малка и далечна, която беше може би сигналният фенер на края на дока. Огледах се, но Гетсби беше вече изчезнал и аз бях пак сам в неспокойния мрак.”
Силен урок се съдържа в този пасаж. Вижте израза „неспокойния мрак“. Авторът ни показва, че изреченията и главите също имат край, те дори предхождат финалната сцена от книгата, която ще се случи след 160 страници, когато ще се върне на нивото на символа: зелената светлинка, пламък, дока, протегнатите ръце.
Тази техника се ползва не само от романисти. Моят колега Chip Scanlan е публикувал в рубриката „Мнение“ на вестник „The New York Times“, където твърди, че журналистите трябва да се учат от гражданите как да задават правилни въпроси на политиците:
„Докато Боб Шифър шлифова за утре въпросите за президентските дебати, не са му излишни примерите от Даниел Фарли. И Ранди Якобс. И Норма-Джийн Лорън, Матю О’Брайън, Джеймс Варнър, Сара Дегенхарт и Линда Грейбъл”.
В този уводен абзац Чип изброява имената на хора, които са задавали полезни въпроси по време на предишните дебати. В заключителния абзац Чип затваря кръга, връщайки се към акордите от началото:
„И така, утре г-н Шифър ще може да послужи на националните интереси и да предаде важен урок на колегите си журналисти за правдивостта. Той може да се позове на въпросите на жителите на щата Мисури. Те разбират, че най-трудните въпроси са тези, на които кандидатът не иска или не може да отговори“.
Има много начини да се започне или завърши материал, но писателите разчитат на няколко стратегии, също както правят и музикантите. В музикалната композиция песента може да премине в кресчендо или постепенно да затихне, или изведнъж да спре, или да се повтори началото. В писмената композиция авторът избира следното:
- Да затвори кръга. Краят ни връща към началото, връщайки се към важен момент или представяйки отново главния герой.
- Обвързване. Кейт Уудс казва, че обожава как хуморист Дейв Бари обвързва своите финали с необикновен или необичаен елемент от историята.
- Времеви рамки. Писателят създава структура на безмилостно минаващото време. За да завърши историята, писателят трябва да избере кое ще бъде последното събитие.
- Пространствени рамки. Журналистът се грижи повече за мястото и географията, отколкото за времето. Репортаж за ураган ни води от един район към друг, показвайки разрушителното действие на стихията. За да завърши, авторът избира последното място на събитието.
- Възнаграждаване. Колкото е по-дълга статията, толкова по-важна е ролята на наградата. Това не е непременно „хепи енд“, но това трябва да бъде финал, който носи удовлетворение, награда за изминатия път: разкрита тайна, разгадана мистерия.
- Епилог. Историята свършва, но животът продължава. Колко пъти сте се питали след като изгасне светлина в залата: какво става с героите от филма след това? Читателите се интересуват от съдбата на героите от репортажа. Епилогът позволява да задоволите любопитството им.
- Проблеми и решения. Тази проста структура предполага своя край. Авторът заявява проблем в началото, а след това предлага на читателя възможни решения и последствия.
- Уместен цитат. Твърде банален, този метод остава надежден прийом. Някои от героите говорят в края сами, концентрирайки в собствените си думи квинтесенцията на материала. В повечето случаи журналистът пише по-добре, отколкото източникът се изразява. Но не винаги.
- Поглед в бъдещето. Повечето статии и репортажи съобщават за това, което се е случило в миналото. Но какво ще се случи по-късно? Какви могат да бъдат последиците от решението или събитието?
- Мобилизиране на читателя. Финалът на статията или репортажа може да насочи читателя по друг път. Да отиде на митинг. Да прочете книга. Да напише писмо на президента. Да дари кръв за жертви на бедствие или катастрофа.
Вашите финали ще се получат по-добре, ако запомните, че другите части на статията също имат своите финали. Изреченията имат край. Абзаците имат край. Както във „Великият Гетсби“ – всеки мини-край подготвя развръзката.
Ще завърша с повишено внимание.
Избягвайте финали, които се проточват и проточват – като концерти на Рахманинов или рок-балади. Така, както може да се махне въведението, така може да се отстрани и краят. Закрийте с ръка последния абзац и си задайте въпроса: „Какво ще се промени, ако статията ми свърши тук?“. Закрийте още един абзац и така, докато не откриете естествения край на материала.